Язария Дракмар
Apr 5, 2016 21:12:10 GMT 2
Post by Язария Дракмар on Apr 5, 2016 21:12:10 GMT 2
Име: Язария Дракмар
Възраст:22
Раса:Човек/Толмей
Клас:Елементалист-Тъмнина
Фракция: ще се види
Звания: още няма
Описание:
![]()
Язaрия не беше нито висока, нито ниска. Имаше слабо и добре оформено тяло с кожа, чийто цвят имаше особен сиво-сребърен подтон, който го караше да иглежда странно неестествен и болезненоблед. Лицето й притежаваше нежни и правилни черти: с пълни устни, прав малък нос и големи яркочервени очи. Косата й се спускаше на тежки къдрици малко под раменете в седефенобял цвят. Имаше много мъчно забележими тънки белези по тялото, които почти не си личаха, а освен това- червена татуировка точно пред гръдната кост, която не се виждаше. От гърба й се разперваха красиви, изящни крилe, покрити с меки перленобели пера, които бяха червени по края, сякаш някой ги беше потопил в кръв. Освен това притежаваше някаква особена елегантност, с която се носеше, пропита във всеки един неин жест,тa дори тогава, когато отсичаше и нечие гърло, например.
История:
Нощта беше още млада, а северните ветрове галеха с нежен хлад листата на дърветата, предвещавайки един дълъг и мрачен Варсаал. Време на безпощадни ледни ветрове и преспи ослепителен сняг, загръщащи като в прегръдката на гробница живителните сили на природата. Време, през което нечий живот щеше да се изплъзне през детски пръсти, подобно шепа вода от разтопения скрежен дар.
Звездите се бяха сгушили зад тъмносиви купести облаци с нюанс на помътняло сребро, надничайки едва-едва иззад тъмата, сякаш точно тази вечер бяха решили да лишат хората от ярката си светлина, която сочеше пътя. Мрак. Всепоглъщащ нощен мрак.
Беше студено и злокобно, някак неестествено тихо за това място. Горските животинки се бяха изпокрили, намерили сигурно убежище в скритите диви кътчета из шубраците и високите корони на дърветата, а в тръпнещотихото пространство плътната, почти осезаема физически тишина, бе прорязвана периодично само и единствено от провлачените, стряскащи писъци на нощните птици, чиито гласове толкова много напомняха на дългите стенания на жена, че чак те караха да надникнеш през рамо несигурно и да забързаш крачка.
Гората глухо спеше в мътната завивка на чернотата, а някъде там, сред високите дървета, сред дивите бодливи храсти и по заскрежената трева изнемощяла млада жена теглеше за ръката малко човешко момиченце на не повече от шест. Тя беше по-нисичка за възраста си и вероятно доста по-слаба, отколкото бе редно за дете на нейната възраст. Навсякъде по откритите части на крайниците й се виждаха лилавеещи синини и белези от одраскване, като отдалеч личеше, че краката й едва се движеха вече, било то от изтощение или от пределен глад- нямаше значение. Тя не можеше да спре за почивка, независимо колко пъти бе отправяла умолително очи към майка си. Малката нямаше право на това, дори да искаше да изпищи от болката, която продираше покритите със смъдяща, мръсна кръв голи, изранени ходила. И странно, но го разбираше, защото това бе единственият шанс да живее изобщо, както често й беше прошепвано наместо песничка за лека нощ.
Жената беше красива или поне е била някога, ако човек можеше да прозре правилните, меки черти на лицето й отвъд полепналата мръсотия и грозен червеникав белег, който бе разкривил нежната някога бяла кожа, спускайки се от лявата й скула чак до вдлъбнатинката между ключиците. Косата й бе пристегната във вече раздърпана плитка, но лъскавият цвят на жарко злато сякаш грееше напук на чернилката и убеждението й, че е вече нещо недостойно за чуждия поглед. Беше облечена в прокъсани дрипи- малкото останало от някогашните й дрехи, като дъщеря й не се различаваше особено по това отношение. За разлика от нея обаче малката беше различна. Плътни черни къдрици се спускаха около бледото й лице, подскачайки при всяко движение, като подчертаваха големите дълбоки очи с цвят на ярък изумруд- може би единствената черта, която бе наследила видно от майка си.
И двете вече бяха на предела на силите си, дишайки тежко и мъчно. Детето изстена, препъвайки се в нисък плет от клони, когато най-сетне русокосата спря. Макар все още да стискаше с все сила крехката ръчица на детето, тя беше разбрала. Бяха стигнали.
Момиченцето погледна майка си , примигвайки през пелена от сълзи и пот, а сетне впи очи в извисващата се чак до небето сграда на манастира на Аварион. Тя понечи да отвори уста, за да каже нещо, когато безжизненитят глас на майка й я спря изненадващо:
- Мило мое дете, скоро ще умреш.
Това бяха и последните думи, които майка й беше казала преди да затвори очи и да се свлече в краката й...
Годините минавали като мъниста на броеница- една по една, а Язария растяла в тъмница, затворена и изолирана, по-нисша дори и от слуга. Братята се отнасяли унизително и злъчно с майка й и макар Лориел да криела това, Язария знаела, че тормозът им бил много по-жесток, отколкото едно човешко същество заслужава. Крясъци, подмятания, непристойни докосвания, майка й търпяла всичко, стига детето да е в безопасност или поне в това вярваше десетгодишната тогава чернокоска. Те нямали право на избор, все пак какво право на избор можеха да имат личности, които бягаха именно от външния свят- единственото спасение от живота в братството.
Всичко се променило два месеца след като Язария навършила дванадесет години.
Някакъв безличен нов Избран минавал случайно покрай килиите, когато чул пронизващи и вледеняващи женски писъци, които се носели като пъплещо страховито ехо по стените на коридора. Той се поколебал за момент, скован от уплах, но си казал, че някакви си дрипави роби няма какво да му направят, затова смело нахлул в стаята на чернокосата и майка й- само, за да да съжали завинаги. Отвътре го очаквала ужасяваща гледка.
Прясна, топла кръв багрела стените и пода, разплискана щедро, подобно боята на художник. В ъгъла свито на кълбо, потрепващо за последен път било сгърчено тялото на Лориел, при това цялото обагрено в червено. Последна конвулсия разтресла слабата плът на жената и тя се проснала безжизнено с лице към Избрания, предоставяйки му прекрасната гледка към зеещата черна каша на мястото на издраните от самата нея очи, части от които прокапвали още изпод изпочупените й нокти. Ала не това била най-шокиращата част от картината. Само миг бил нужен, за да разбере откъде бе дошла цялата тази кръв. Само миг го деляла от неговия собствен писък преди да хукне през вратата, крещейки. Язария стояла неподвижна, коленичила приведено пред трупа на майка си. Черната й коса се спускала на дълги мокри фитили около безизразното бледо лице. Ръцете й, покрити в продрани рани от женски нокти, както всяка друга гола част от тялото й, били отпуснати безжизнено, а от гърба й, точно от вътрешната част на лопатките й стърчали гротестни, все още голи малки зачатъци на крила. Крила, които по-късно щяха да пораснат и да се покрият със съвършени перленобели пера, преливащи по краищата в аленочервено, сякаш бяха потопени в кръв и такива щяха да си останат до смъртта й.
Шокът наистина бил пълен и то не просто, защото някаква си дрипла умряла в килиите. Никъде никога не се бе чувало или видяло човешко същество да добие чужди расови белези толкова късно в живота си. Повечето същества се раждаха с тях или ги развиваха до първата година - поне в това вярваха и самите братя Аварион, които искрено не знаели какво да направят с малкото непонятно момиче, което първоначално не смеели да докоснат. Никой дори не предполагал каква ще бъде реакцията на предводителя, която искрено изненадала всички. Та той бил направо очарован! Истинско божествено чудо се било случило под неговия собствен покрив, сред неговите братя! Боговете му изпращаха ангел, който да го закриля и да му помага! Игор бързо наредил на избраните да заровят някъде трупа на слугинята и да изчистят килията, а малкото момиче да изкъпят , превържат и пренесат в неговата собствена стая.
Седмици наред Язария нито надигала глава от леглото, нито продумвала и думичка. За първи път от години тя не спяла на студения и влажен под, мъчейки се да преглъща сухи хлебни корички, но дори удобството и лукса, в който бе попаднала, не можела да усети или осъзнае. Съзнанието й блуждаело, борейки се с травмите много по-дълго, отколкото тялото й, което много скоро започнало да се лекува. Раните се затваряли, заличавайки следите от побой и раздиране, счупените кости заздравявали малко по малко, дори крилата й растели, покривайки се първо с най-мекия пух, а сетне-с копринени пера, но най-странното от всичко била очеизвадната промяна във външния вид на младото момиче. Много скоро след инцидента косата й побеляла напълно, заличавайки всеки спомен за тежките абаносови къдрици, спускали се някога около нежното й лице, а наситените яркоизумрудени очи били вече с цвят на кървав рубин. Всичко това Игор продължавал да приема с възхита, като в момента, в който крилатата най-сетне стъпила на краката си, той не чакал и миг- осиновил я, давайки й своето собствено име. Бил готов да даде всичко на малкия си личен ангел: назначил й частни учители, научил я да чете, да пише, на етикет и музика, а щом бледата проявила и първите наченки на магически талант, собственоръчно започнал да я обучава в тайните на магията. Братята били принудени да последват примера му, разбира се. Щом тя била негова дъщеря, това означавало, че бившата дъщеря на дриплата вече имала право на глас, а тоза глас можеше да им коства прескъпо. И тя го знаеше. О, само как го знаеше. Постепенно и търпеливо Язария успяла да отмъсти на огромна част от Избраните, независимо дали майка й го заслужавала или не. Характерът й се изкривил, разязвил се като извратена гнойна рана, която сама дълбаела в сърцето си, като белокосата се научила да манипулира изкусно всеки, що препречел пътя й. Тя вече можела да се преструва и да играе всички подходящи роли, било то на ангел или на безупречна Дракмар, давайки на Игор онова, което бе поискал. Междувременно планираше, мислеше, дълбаеше. Грабеше от всичко, което можеше алчно и жадно. Взимаше знание, вкусваше от мъката и болката на онези, които някога си бяха играли с нея, подритвайки я по коридорте като помиар, а „баща” й дори не разбираше, че именно любимата му дъщеричка стоеше зад предвидливо раздалечените времево трагични инциденти, които спохождали някои определени братя.
Времето за кулминацията на нейното търпение не закъсняло. Бил хладен следобед, в който Избраните се били събрали в обредната зала, за да почетат деня на Раздвоението, като единствените останали на първия етаж били слугите. Ненадеен горски пожар лумнал в близост до манастира, а парещите огнени езици лакомо поглъщали сухата рионска трева, настъпателно обграждайки в капан манастира. Малко преди това, робите и слугите успяли да излязат успешно, залоствайки портата отвън, точно когато братята започнали да осъзнават какво се случва. Паниката бързо завладяла пременените в празнични бели роби мъже. Твърде малко умеели да боравят достатъчно добре с магия, че да сторят нещо полезно и както често се случвало в лицето на смъртна опасност, хората мислели винаги първо за себе си. Един през друг се опитвали да се прескачат, смазвайки безжалостно ближния по пътя към прозорците и вратите, ала уви-било твърде късно. В това време обаче, сред суматохата, Игор Дракмар изчезнал. Братята му били толкова заети да спасяват собствената кожа, че дори не се сетили за човека, чиито ръце целували часове по-рано.
В една от стаичките за приготовление Язария стояла над „баща си”, който коленичил пред нея. Ръцете и краката му кървяли. Сребристият й камшик бил плътно увит около шията на стареца и само едно леко движение на елегантната ръка можело да го лиши от удоволствието да чувства как бие сърцето му. По меките и пълни устни на белокосата играела лека като перце усмивка, щом помилвала прошарената коса на Дракмар.
-Н-но, дъще.. Ангел мой, какво правиш..Моля те..Недей.- проплакал той, но в алените очи на Язaрия можело да види единствено и само мрак. Всепоглъщащ, безпощаден мрак.
Тя се навела бавно към лицето му, без да изпуска връзката на очите им, сетне го целунала нежно по челото.
- Мили мой татко, днес ще умреш.
Контакти:
Анабела Морилет- благорадна дама, която приютила след пожара „клетата” дъщеричка на стария й приятел Игор. Все още й праща накити и дрехи, сякаш й е някака далечна леля, чувстваща вина към клетото осиротяло дете. Язария няма нищо против.
Тук-таме някой и друг собственик на хан,наемник или крадец.
Познава и немалко войници, пръснати из котериите-откъде ли? Дълги истории.
Характер: Язария се беше научила де бъде самостоятелна, да не се доверява наивно на нито една лъскава дума, която хората се опитваха да й продадат с усмивка на лице. Тя умееше да се грижи за себе си и искрено се гордееше с това, като често тази грижа кривваше леко от пътя, залитайки в нерядко забранени крайности. Беше развила с времето любов към забранените неща в живота, а пък всичко онова, което биваше отритвано или пренебрегвано от обществото, възбуждаше любопитството й. Обичаше предизвикателствата, обичаше опасността, тръпката, дори болката- особено, когато беше чужда и кървеше пред очите й, но и своята приемаше с ледното спокойствие на човек, чиято душа отдавна бе прокъсана, подобно клета вуду кукла.
Въпреки това умееше да се социализира шокиращо добре. Притежаваше хапливо чувство за хумор, което се проявяваше понякога, а поискаше ли, можеше да изиграе всяка роля- от девойка в беда до корава военна.
Недостатъци:Може да е много сурова, безжалостна и садистична към онези, които опънат грешната струна. Станала е рядко егоистична с времето и обичайно поставя нуждите и желанията си над всичко. Не е способна сякаш на нормални човешки отношения, макар че успешно може да заблуди хората.
Имоти:Скъпа къща, издигаща се в кварталите на Средната класа, която е собственост на фамилия Дракмар. Дракмар притежават още една такава в Богаташкия квартал, но Язария предпочита да не хода там по неясни причини.
Допълнително: soon
Ниво:1
Опит:
Разпределителни Точки:
Статистики:
Сила: 5
Ловкост: 6
Интелект: 7+2=9
Воля:6
Чар: 6
Кръв: Воля*6 + Сила*3 = 51
Издръжливост: Воля*5 + Интелект*2 = 48
Магически таланти: Тъмнина
Магии:
Природен инстинкт (Тъмнина)- от класа
Тъмна проклетия- 3
Грабливи сенки- 4
Короната на нощта- 7
Умения:
Физически умения, сръчност:
3 Умение с камшик
2 Пъргавост
2 Акробатика
Стелт:
3 Промъкване
Интелектуални умения:
3 Проницателност/Усещане на скрити мотиви
1 Фотопамет
2 Дедукция
Социални умения:
3 Блъфиране
2 Артистичност и обаяние
2 Ориентация
Изкуства: рисуване-1
Познания:
човешка анатомия- 1
Традиции-1
Инвентар: кесия с 18 яри, сребрист тънък камшик, който държи навит от китката до лакътя й като бижу, всичките налични вещи в къщата, старо парче плат с пропита и изсъхнала отдавна кръв, което държи сгънато в една велурена торбичка.
Възраст:22
Раса:Човек/Толмей
Клас:Елементалист-Тъмнина
Фракция: ще се види
Звания: още няма
Описание:
Язaрия не беше нито висока, нито ниска. Имаше слабо и добре оформено тяло с кожа, чийто цвят имаше особен сиво-сребърен подтон, който го караше да иглежда странно неестествен и болезненоблед. Лицето й притежаваше нежни и правилни черти: с пълни устни, прав малък нос и големи яркочервени очи. Косата й се спускаше на тежки къдрици малко под раменете в седефенобял цвят. Имаше много мъчно забележими тънки белези по тялото, които почти не си личаха, а освен това- червена татуировка точно пред гръдната кост, която не се виждаше. От гърба й се разперваха красиви, изящни крилe, покрити с меки перленобели пера, които бяха червени по края, сякаш някой ги беше потопил в кръв. Освен това притежаваше някаква особена елегантност, с която се носеше, пропита във всеки един неин жест,тa дори тогава, когато отсичаше и нечие гърло, например.
История:
Нощта беше още млада, а северните ветрове галеха с нежен хлад листата на дърветата, предвещавайки един дълъг и мрачен Варсаал. Време на безпощадни ледни ветрове и преспи ослепителен сняг, загръщащи като в прегръдката на гробница живителните сили на природата. Време, през което нечий живот щеше да се изплъзне през детски пръсти, подобно шепа вода от разтопения скрежен дар.
Звездите се бяха сгушили зад тъмносиви купести облаци с нюанс на помътняло сребро, надничайки едва-едва иззад тъмата, сякаш точно тази вечер бяха решили да лишат хората от ярката си светлина, която сочеше пътя. Мрак. Всепоглъщащ нощен мрак.
Беше студено и злокобно, някак неестествено тихо за това място. Горските животинки се бяха изпокрили, намерили сигурно убежище в скритите диви кътчета из шубраците и високите корони на дърветата, а в тръпнещотихото пространство плътната, почти осезаема физически тишина, бе прорязвана периодично само и единствено от провлачените, стряскащи писъци на нощните птици, чиито гласове толкова много напомняха на дългите стенания на жена, че чак те караха да надникнеш през рамо несигурно и да забързаш крачка.
Гората глухо спеше в мътната завивка на чернотата, а някъде там, сред високите дървета, сред дивите бодливи храсти и по заскрежената трева изнемощяла млада жена теглеше за ръката малко човешко момиченце на не повече от шест. Тя беше по-нисичка за възраста си и вероятно доста по-слаба, отколкото бе редно за дете на нейната възраст. Навсякъде по откритите части на крайниците й се виждаха лилавеещи синини и белези от одраскване, като отдалеч личеше, че краката й едва се движеха вече, било то от изтощение или от пределен глад- нямаше значение. Тя не можеше да спре за почивка, независимо колко пъти бе отправяла умолително очи към майка си. Малката нямаше право на това, дори да искаше да изпищи от болката, която продираше покритите със смъдяща, мръсна кръв голи, изранени ходила. И странно, но го разбираше, защото това бе единственият шанс да живее изобщо, както често й беше прошепвано наместо песничка за лека нощ.
Жената беше красива или поне е била някога, ако човек можеше да прозре правилните, меки черти на лицето й отвъд полепналата мръсотия и грозен червеникав белег, който бе разкривил нежната някога бяла кожа, спускайки се от лявата й скула чак до вдлъбнатинката между ключиците. Косата й бе пристегната във вече раздърпана плитка, но лъскавият цвят на жарко злато сякаш грееше напук на чернилката и убеждението й, че е вече нещо недостойно за чуждия поглед. Беше облечена в прокъсани дрипи- малкото останало от някогашните й дрехи, като дъщеря й не се различаваше особено по това отношение. За разлика от нея обаче малката беше различна. Плътни черни къдрици се спускаха около бледото й лице, подскачайки при всяко движение, като подчертаваха големите дълбоки очи с цвят на ярък изумруд- може би единствената черта, която бе наследила видно от майка си.
И двете вече бяха на предела на силите си, дишайки тежко и мъчно. Детето изстена, препъвайки се в нисък плет от клони, когато най-сетне русокосата спря. Макар все още да стискаше с все сила крехката ръчица на детето, тя беше разбрала. Бяха стигнали.
Момиченцето погледна майка си , примигвайки през пелена от сълзи и пот, а сетне впи очи в извисващата се чак до небето сграда на манастира на Аварион. Тя понечи да отвори уста, за да каже нещо, когато безжизненитят глас на майка й я спря изненадващо:
- Мило мое дете, скоро ще умреш.
Това бяха и последните думи, които майка й беше казала преди да затвори очи и да се свлече в краката й...
***
Братството на Аварион бе събрало хора, вярващи до пределен фанатизъм в немалко болни идеи за човечеството, за духовния свят и за бъдещето на всяко дишащо същество, бродещо по тая клета земя. Те приемаха само мъже, обичайно навършили пълнолетие и след множество посвещения, обреди и ритуали, неколцина биваха одостоени с честта да носят белите роби на Избраните. Ето защо, надали бяха особено очаровани при вида на дрипавата обезобразена жена и големите, пълни с отчаяние очи на детето й, щом отвориха тежките порти на манастира една привидно съвсем обиновена делнична сутрин, изправяйки се пред трудния въпрос какво да направят с тях. Беше очевидно, че русокосата е в несвяст и като цяло нямаха проблем с това да я хвърлят на зверовете, подобно къс ненужна никому плът, ала знаеха, че предводителят им нямаше да бъде очарован, ако същата съдба сполетеше детето. В крайна сметка прибрали и двете в студена и празна килия с два резана хляб и купа с вода, докато решат каква ще е съдбата им, която много скоро била предопределена от Игор Дракмар-човекът, когото избраните наричали свой предводител. Било то, защото смятал, че в манастира няма достатъчно работна ръка или пък защото проявил елементарно, макар и извратено състрадание, Игор решил да прекрачи тайно правилата и да задържи странниците. Седмица по-късно Лориел- майката на детето се събудила, но от този ден насетне нито стон или дума напуснали устните й.Годините минавали като мъниста на броеница- една по една, а Язария растяла в тъмница, затворена и изолирана, по-нисша дори и от слуга. Братята се отнасяли унизително и злъчно с майка й и макар Лориел да криела това, Язария знаела, че тормозът им бил много по-жесток, отколкото едно човешко същество заслужава. Крясъци, подмятания, непристойни докосвания, майка й търпяла всичко, стига детето да е в безопасност или поне в това вярваше десетгодишната тогава чернокоска. Те нямали право на избор, все пак какво право на избор можеха да имат личности, които бягаха именно от външния свят- единственото спасение от живота в братството.
Всичко се променило два месеца след като Язария навършила дванадесет години.
Някакъв безличен нов Избран минавал случайно покрай килиите, когато чул пронизващи и вледеняващи женски писъци, които се носели като пъплещо страховито ехо по стените на коридора. Той се поколебал за момент, скован от уплах, но си казал, че някакви си дрипави роби няма какво да му направят, затова смело нахлул в стаята на чернокосата и майка й- само, за да да съжали завинаги. Отвътре го очаквала ужасяваща гледка.
Прясна, топла кръв багрела стените и пода, разплискана щедро, подобно боята на художник. В ъгъла свито на кълбо, потрепващо за последен път било сгърчено тялото на Лориел, при това цялото обагрено в червено. Последна конвулсия разтресла слабата плът на жената и тя се проснала безжизнено с лице към Избрания, предоставяйки му прекрасната гледка към зеещата черна каша на мястото на издраните от самата нея очи, части от които прокапвали още изпод изпочупените й нокти. Ала не това била най-шокиращата част от картината. Само миг бил нужен, за да разбере откъде бе дошла цялата тази кръв. Само миг го деляла от неговия собствен писък преди да хукне през вратата, крещейки. Язария стояла неподвижна, коленичила приведено пред трупа на майка си. Черната й коса се спускала на дълги мокри фитили около безизразното бледо лице. Ръцете й, покрити в продрани рани от женски нокти, както всяка друга гола част от тялото й, били отпуснати безжизнено, а от гърба й, точно от вътрешната част на лопатките й стърчали гротестни, все още голи малки зачатъци на крила. Крила, които по-късно щяха да пораснат и да се покрият със съвършени перленобели пера, преливащи по краищата в аленочервено, сякаш бяха потопени в кръв и такива щяха да си останат до смъртта й.
Шокът наистина бил пълен и то не просто, защото някаква си дрипла умряла в килиите. Никъде никога не се бе чувало или видяло човешко същество да добие чужди расови белези толкова късно в живота си. Повечето същества се раждаха с тях или ги развиваха до първата година - поне в това вярваха и самите братя Аварион, които искрено не знаели какво да направят с малкото непонятно момиче, което първоначално не смеели да докоснат. Никой дори не предполагал каква ще бъде реакцията на предводителя, която искрено изненадала всички. Та той бил направо очарован! Истинско божествено чудо се било случило под неговия собствен покрив, сред неговите братя! Боговете му изпращаха ангел, който да го закриля и да му помага! Игор бързо наредил на избраните да заровят някъде трупа на слугинята и да изчистят килията, а малкото момиче да изкъпят , превържат и пренесат в неговата собствена стая.
Седмици наред Язария нито надигала глава от леглото, нито продумвала и думичка. За първи път от години тя не спяла на студения и влажен под, мъчейки се да преглъща сухи хлебни корички, но дори удобството и лукса, в който бе попаднала, не можела да усети или осъзнае. Съзнанието й блуждаело, борейки се с травмите много по-дълго, отколкото тялото й, което много скоро започнало да се лекува. Раните се затваряли, заличавайки следите от побой и раздиране, счупените кости заздравявали малко по малко, дори крилата й растели, покривайки се първо с най-мекия пух, а сетне-с копринени пера, но най-странното от всичко била очеизвадната промяна във външния вид на младото момиче. Много скоро след инцидента косата й побеляла напълно, заличавайки всеки спомен за тежките абаносови къдрици, спускали се някога около нежното й лице, а наситените яркоизумрудени очи били вече с цвят на кървав рубин. Всичко това Игор продължавал да приема с възхита, като в момента, в който крилатата най-сетне стъпила на краката си, той не чакал и миг- осиновил я, давайки й своето собствено име. Бил готов да даде всичко на малкия си личен ангел: назначил й частни учители, научил я да чете, да пише, на етикет и музика, а щом бледата проявила и първите наченки на магически талант, собственоръчно започнал да я обучава в тайните на магията. Братята били принудени да последват примера му, разбира се. Щом тя била негова дъщеря, това означавало, че бившата дъщеря на дриплата вече имала право на глас, а тоза глас можеше да им коства прескъпо. И тя го знаеше. О, само как го знаеше. Постепенно и търпеливо Язария успяла да отмъсти на огромна част от Избраните, независимо дали майка й го заслужавала или не. Характерът й се изкривил, разязвил се като извратена гнойна рана, която сама дълбаела в сърцето си, като белокосата се научила да манипулира изкусно всеки, що препречел пътя й. Тя вече можела да се преструва и да играе всички подходящи роли, било то на ангел или на безупречна Дракмар, давайки на Игор онова, което бе поискал. Междувременно планираше, мислеше, дълбаеше. Грабеше от всичко, което можеше алчно и жадно. Взимаше знание, вкусваше от мъката и болката на онези, които някога си бяха играли с нея, подритвайки я по коридорте като помиар, а „баща” й дори не разбираше, че именно любимата му дъщеричка стоеше зад предвидливо раздалечените времево трагични инциденти, които спохождали някои определени братя.
Времето за кулминацията на нейното търпение не закъсняло. Бил хладен следобед, в който Избраните се били събрали в обредната зала, за да почетат деня на Раздвоението, като единствените останали на първия етаж били слугите. Ненадеен горски пожар лумнал в близост до манастира, а парещите огнени езици лакомо поглъщали сухата рионска трева, настъпателно обграждайки в капан манастира. Малко преди това, робите и слугите успяли да излязат успешно, залоствайки портата отвън, точно когато братята започнали да осъзнават какво се случва. Паниката бързо завладяла пременените в празнични бели роби мъже. Твърде малко умеели да боравят достатъчно добре с магия, че да сторят нещо полезно и както често се случвало в лицето на смъртна опасност, хората мислели винаги първо за себе си. Един през друг се опитвали да се прескачат, смазвайки безжалостно ближния по пътя към прозорците и вратите, ала уви-било твърде късно. В това време обаче, сред суматохата, Игор Дракмар изчезнал. Братята му били толкова заети да спасяват собствената кожа, че дори не се сетили за човека, чиито ръце целували часове по-рано.
В една от стаичките за приготовление Язария стояла над „баща си”, който коленичил пред нея. Ръцете и краката му кървяли. Сребристият й камшик бил плътно увит около шията на стареца и само едно леко движение на елегантната ръка можело да го лиши от удоволствието да чувства как бие сърцето му. По меките и пълни устни на белокосата играела лека като перце усмивка, щом помилвала прошарената коса на Дракмар.
-Н-но, дъще.. Ангел мой, какво правиш..Моля те..Недей.- проплакал той, но в алените очи на Язaрия можело да види единствено и само мрак. Всепоглъщащ, безпощаден мрак.
Тя се навела бавно към лицето му, без да изпуска връзката на очите им, сетне го целунала нежно по челото.
- Мили мой татко, днес ще умреш.
***
Следващите две години Язария прекарва в скиталчески начин на живот. Не помни какво се е случило преди постъпването й в манастира, затова все още не е тръгнала по следите на произхода си, но явно не бърза. Обикаля от град на град, учейки се на всичко, което живота и случайността й предложат. Външността й, находчивият ум и пъргава реакция винаги са успявали да я измъкнат от трудни ситуации и да не я оставят гладна, а какво предстои, тепърва ще се види.Контакти:
Анабела Морилет- благорадна дама, която приютила след пожара „клетата” дъщеричка на стария й приятел Игор. Все още й праща накити и дрехи, сякаш й е някака далечна леля, чувстваща вина към клетото осиротяло дете. Язария няма нищо против.
Тук-таме някой и друг собственик на хан,наемник или крадец.
Познава и немалко войници, пръснати из котериите-откъде ли? Дълги истории.
Характер: Язария се беше научила де бъде самостоятелна, да не се доверява наивно на нито една лъскава дума, която хората се опитваха да й продадат с усмивка на лице. Тя умееше да се грижи за себе си и искрено се гордееше с това, като често тази грижа кривваше леко от пътя, залитайки в нерядко забранени крайности. Беше развила с времето любов към забранените неща в живота, а пък всичко онова, което биваше отритвано или пренебрегвано от обществото, възбуждаше любопитството й. Обичаше предизвикателствата, обичаше опасността, тръпката, дори болката- особено, когато беше чужда и кървеше пред очите й, но и своята приемаше с ледното спокойствие на човек, чиято душа отдавна бе прокъсана, подобно клета вуду кукла.
Въпреки това умееше да се социализира шокиращо добре. Притежаваше хапливо чувство за хумор, което се проявяваше понякога, а поискаше ли, можеше да изиграе всяка роля- от девойка в беда до корава военна.
Недостатъци:Може да е много сурова, безжалостна и садистична към онези, които опънат грешната струна. Станала е рядко егоистична с времето и обичайно поставя нуждите и желанията си над всичко. Не е способна сякаш на нормални човешки отношения, макар че успешно може да заблуди хората.
Имоти:Скъпа къща, издигаща се в кварталите на Средната класа, която е собственост на фамилия Дракмар. Дракмар притежават още една такава в Богаташкия квартал, но Язария предпочита да не хода там по неясни причини.
Допълнително: soon
Ниво:1
Опит:
Разпределителни Точки:
Статистики:
Сила: 5
Ловкост: 6
Интелект: 7+2=9
Воля:6
Чар: 6
Кръв: Воля*6 + Сила*3 = 51
Издръжливост: Воля*5 + Интелект*2 = 48
Магически таланти: Тъмнина
Магии:
Природен инстинкт (Тъмнина)- от класа
Тъмна проклетия- 3
Грабливи сенки- 4
Короната на нощта- 7
Умения:
Физически умения, сръчност:
3 Умение с камшик
2 Пъргавост
2 Акробатика
Стелт:
3 Промъкване
Интелектуални умения:
3 Проницателност/Усещане на скрити мотиви
1 Фотопамет
2 Дедукция
Социални умения:
3 Блъфиране
2 Артистичност и обаяние
2 Ориентация
Изкуства: рисуване-1
Познания:
човешка анатомия- 1
Традиции-1
Инвентар: кесия с 18 яри, сребрист тънък камшик, който държи навит от китката до лакътя й като бижу, всичките налични вещи в къщата, старо парче плат с пропита и изсъхнала отдавна кръв, което държи сгънато в една велурена торбичка.
